15 ноември: 35 години Република България. Вижте какво се е случило

15 ноември: 35 години Република България. Вижте какво се е случило на този ден в историята. На 15 ноември 1990 година народните представители от Седмото Велико национално заседание одобряват историческо решение – смяна на името на страната от „ Народна република България “ на „ Република България “. С този акт България дефинитивно скъсва с наследството на комунистическата ера и поема по пътя на демократичното развиване.
За да се разбере смисъла на решението от 1990 година, би трябвало да се върнем няколко десетилетия обратно .
След Деветосептемврийския прелом от 1944 година, осъществен от Отечествения фронт с поддръжката на руската войска, монархията в България рухва.

Регентите на малолетния цар Симеон II са задържани и по-късно наказани на гибел от така наречен Народен съд – ексклузивен арбитражен съд, основан по руски пример.

През 1946 година е извършен референдум, на който, под натиска на новата власт и при съмнителни условия, българите гласоподават за унищожаване на монархията. На 15 септември 1946 година е оповестена Народна република България, а на идната година е призната Димитровската конституция, която слага страната под цялостния надзор на Българската комунистическа партия (БКП), ръководена от Георги Димитров.

В идващите десетилетия страната се ръководи от Тодор Живков (1954–1989), който построява модел на еднопартийна система, централизирана стопанска система и лимитирана независимост на словото. България се трансформира в най-верния съдружник на Съветския съюз в Източния блок.

1989 година трансформира всичко. След рухването на Берлинската стена и вълната от демократични придвижвания в Източна Европа, на 10 ноември 1989 година пленумът на Централен комитет на Българска комунистическа партия смъква Тодор Живков от власт. На негово място застава Петър Младенов, който дава обещание промени.

В идващите месеци се образува опозицията – Съюзът на демократичните сили (СДС), а на площадите се събират хиляди българи, искайки независимост, избори и смяна на системата. През пролетта на 1990 година се организират първите многопартийни избори след повече от 40 години.

Те излъчват VII Велико национално заседание, което има за задача да създаде нова Конституция на България – демократична, модерна и съответстваща на новите действителности.
15 ноември 1990 година – символичният завършек на една ера
Едно от първите и най-важни решения на това Велико национално заседание е смяната на името на страната. На 15 ноември 1990 година, след дълги диспути, депутатите одобряват корекция в член 1 от настоящата тогава конституция, с която „ Народна република България “ публично става „ Република България “.

Символично, тази смяна значи отвод от идеологическото завещание на комунизма – думата „ национална “ към този момент не отбелязва партията, която „ управлява народа “, а целия български народ като свободна нация. Решението е посрещнато с овации в залата и с екстаз от обществото, което вижда в него ново начало.

Държавният герб, знамето и химнът са непокътнати, само че знаците, съдържащи комунистически детайли – като алената звезда, са отстранени. Започва сложният преход от планова стопанска система към пазарна, както и от еднопартийна система към народна власт.

На тази дата през 1988 година в Алжир се случва едно от най-знаковите събития в актуалната близкоизточна история. На съвещание на Палестинския народен съвет (ПНС) – самобитният парламент на Организацията за избавление на Палестина (ООП) – водачът Ясер Арафат афишира Декларацията за самостоятелност на страната Палестина.

С този акт палестинците официално декларират правото си на лична страна в Западния бряг и Ивицата Газа – територии, окупирани от Израел след войната през 1967 година Макар декларацията да не довежда до неотложно основаване на самостоятелна страна, тя се трансформира в основен политически и символен миг за палестинската идея.
Историческият подтекст: десетилетия на напрежение и вяра
След Арабско-израелската война от 1948 година, когато е основана страната Израел, стотици хиляди палестинци напущат домовете си или са прогонени от тях. Този развой, прочут като „ Накба “ („ злополуката “ на арабски), остава дълбока рана в палестинската историческа памет.

През 1964 година е основана ООП – организация, сплотяваща разнообразни палестински групировки за реализиране на самостоятелност. От 1969 година неин ръководител става Ясер Арафат, харизматичен водач и знак на палестинската битка. В продължение на десетилетия спорът сред Израел и палестинците е белязан от войни, терористични актове и дипломатически провали.

До 1980-те години ООП е основана в заточение – първо в Йордания, след това в Ливан, а по-късно в Тунис. Междувременно, през декември 1987 година, в окупираните територии избухва Първата интифада – всеобщо национално въстание против израелската окупация. То дава на палестинската идея нов подтик и убеждава управлението на ООП, че е време за нова политическа тактика – такава, която да търси интернационално самопризнание, а не въоръжена победа.
Алжир, 15 ноември 1988 година – „ Ние прогласяваме страната Палестина “
В залата на Палестинския народен съвет в Алжир се събират 451 делегати от разнообразни палестински групи. След бурни диспути и с поддръжката на болшинството, Ясер Арафат прочита Декларацията за самостоятелност на Палестина, въодушевена от езика и стилистиката на френската и американската заявления за самостоятелност.

В документа се акцентира правото на палестинския народ на самоопределяне, на суверенна страна и на възвръщане на териториите, окупирани от Израел. Столицата на новата страна е избрана за Йерусалим (ал-Кудс) – факт, който по-късно се трансформира в един от най-спорните въпроси в израелско-палестинските връзки.

Декларацията провокира вълна от интернационалните реакции. Само за няколко седмици над 80 страни, в това число Съюз на съветските социалистически републики, Китай, Индия и множеството арабски страни, признават Палестина. По-късно броят на страните, които я признават, надвишава 130.

Съединените щати и Израел, обаче, отхвърлят да признаят новата страна, като настояват, че декларацията подкопава мирния развой и че границите на бъдеща палестинска страна би трябвало да се дефинират посредством директни договаряния. Въпреки това, декларацията се оказва дипломатически триумф за ООП, тъй като открива вратата към разговор със Запада.

Няколко седмици по-късно, през декември 1988 година, Арафат признава правото на Израел да съществува и отхвърля тероризма, което води до първите публични контакти сред Съединени американски щати и ООП.

Въпреки провъзгласената самостоятелност, Палестина няма действителен надзор върху земите, за които претендира. Западният бряг и Ивицата Газа остават под израелска окупация. Едва след Споразуменията от Осло през 1993 година, подписани от Арафат и израелския министър председател Ицхак Рабин, е основана Палестинската автономност, която получава лимитирано самоуправление в някои зони.

И до през днешния ден, повече от три десетилетия след декларацията в Алжир, Палестинската страна остава ненапълно осъществена. Организация на обединените нации призна Палестина за държава-наблюдател през 2012 година, само че не и за пълновръстен член. Сблъсъкът сред израелци и палестинци продължава да бъде едно от най-тежките и неразрешени несъгласия в международната политика.
Родени: 1944 година – роден е българският ваятел и художник Ставри Калинов Починали: 1630 година – умира немският астроном и математик Йохан Кеплер1670 година – умира чешкият мъдрец Ян Амос Коменски1916 година – умира полският публицист Херник Сенкевич („ Quo Vadis “)